Литературен разбор: “Момиче като мен”

“За вечната слава първото, от което се нуждаете, е космическо безсрамие.”

Умберто Еко

 

Песента „Момиче като мен” представлява може би най-пълния портрет на специфичната емоционална обагреност на лириката на Гери-Никол. Родила се като изповед за задушевни вълнения, като въплащение на истинската патетична личност на изпълнителката, тя носи издълбоко молитва за неутолимия копнеж, произлизащ от личната предопределеност на жаждата на Гери-Никол, с който тя показва естетическите си придобивки, които непосредствено рефлектират и върху нейната лирика. В стиховете само тук-таме извира краткотрайна форма на размисъл, а в повечето случаи индиректно се разкрива гордото високомерие на самата Гери-Никол. В тях извира радост, родена от заетостта и проявлението на славата, от съкровен копнеж чак до явна форма на пренебрежение към мъжкия образ, който потенциално се опитва да приближи особата на звездата.

Славата е често срещан мотив в любовната лирика на Гери-Никол. Самотността и отдалечеността от любимия са създадени именно от самата нея. Освен всичко, тя даже успява да се изповяда: „Момиче като мен няма работа с теб. Да, мерси за поканата, но денят ми е зает.” Мотивът за отказа от близост с може би не толкова въображаемото момче служи за поетичен орган на вълнения, преживени от самата Гери. По-точно – и чрез тях – тя успява да изкаже себе си. Нейното око, така чувствително за външните преживявания, се спира на една характерна особеност на лирическото повествование, а именно образът на нея самата:

 

Момиче като мен пари като реотан,
дълго няма да те бави… удря ток и си до там!

 

Това е всичко. Сякаш субективната жанрова картина носи едно особено звучене – звученето на съкровения, интимен токов удар.

Идеята за мъчителната красота на реотана тя проецира  в света на собствената си особа, показвайки своите отличителни черти: тя е момиче, което няма работа с теб. Тя е момиче, което ще откаже на твоята покана, защото денят й е зает. Тя е момиче, което с остър език използва сравнението с реотан, за да може да изрази своята непоносимост. Тя е момиче, което има само два въпроса към теб:

 

Ти ли си това, което търсех?
Ти ли си това…
Къде беше до сега?
Питам те… къде беше до сега?

 

С директно отправените въпроси към своя отдавна изгубен (и едновременно нежелан) обожател Гери прави своята първа крачка към антитезата на своята творба. Спомнете си онзи химн за копнежа, желанието и схемите на любимия на Гери – „Ела и си вземи”. Именно там тя за първи път поставя образа на издирвания от нея принц на бял кон. А причината за нейната припокрита скръб е той – веселият нехайник, клубният маниак, онзи, който пълни нейната кутия с тайни и разкрива тяхната мистерия. Вечният кръговрат на биполярността на Гери наподобява този на деня и нощта. И в това произведение тя отново ни показва що значи да „не живееш в граници, бариери и контури” – именно когато някой се опита да я приближи, тя му показва истинската сила на реотана. А когато той се опитва да се отдръпне, тя отново потайно го примамва в мрежата си, където той скоро ще бъде оплетен и етикиран с логото на „колекционер на трофеи” – един, от които трофеи, е именно самата Гери.

Липсата на култура у обществото неуморимо тормози българската прима. Тя неколкократно изразява неприязъна си към тъжната действителност на днешното поколение, по-конкретно насочено към обкръжението на нейния ухажор:

 

Момичетата с теб, има много като тях!
Със манталитет, обаче не ги видях

 

Многобройността на компанията на жребеца на Гери изобщо не я притеснява. Тя намира неговият антураж за стена, която тя ще преодолее с цената на едно счупено токче и безброй хвърлени салфетки по пода на клуб „Текила”. Нейният манталитет е с класи по-изразен от този на компаньонките на неговото сепаре, именно защото самата тя такъв не вижда. Манталитетът е в дефицит, а Гери е по-готова от всякога да покаже на хорските образи какво значи истинската сила на една жена: силата й не се изразява в това колко може да вдигне с ръцете си, а в това колко вариационна може да бъде нейната езикова култура:

 

Ти недей, ти недей никъде без мен!
Ти недей, ти недей!
Ти недей, ти недей никъде без мен!
Ти недей…

 

С този рязък пример на лирическо повторение гениалната персона на Георгиева отново успява да ни въвлече в патоса на нейното ежедневие. Заповедността на нейния тон рязко отбелязва началото на една нова ера – тя командва, а ти я слушаш. Тя показва, а ти я гледаш. Сама по себе си строфата показва надмощието на Гери над личността на останалите хора – с нея тя намеква, че образът на обожателя не може да съществува никъде, ако самата тя не съществуваше. Вече цялата Вселена се спира пред пейзажа, рисуван от нейния глас и замлъква в любовно томление, оформящо ново значение на думата “естетика”. Картината не губи физическите си черти, а напротив – прави ги още по изразени: салфетките по пода на клуба се превръщат в памучени кърпи, а счупените токове в изящни тризъбци, служещи за отбраната на егото на изпълнителката. Тя вече не поставя условия, тя не е символистка; студената красота, която тя излъчва, не е толкова либерална – тя е по-консервативна от всякога и е готова да чупи стъклените празни погледи на останалите „момичета с манталитет”.

В тази песен се усеща полъхът на небето, виждат се понесените от вятъра облаци, усещат се промените в света. Песента не е просто песен; тя е революция. А тази революзия лежи именно в краката на контесата Гери-Никол. Така тя успява едновременно и да ни просветли със своя лирически блян, и да разкаже за себе си едно интимно – макар и леко потиснато – любовно преживяване с лек привкус на доминация от нейна страна.

 

Знам, че искаш да си с мене от първото ми здравей!

 

„Първото здравей” на Гери е като новото пришествие на Божия син. В лириката си тя въвежда този божествен образ – макар и пасивно – за да може да покаже своята истинска стойност: тя вече не е малкото момиче от музикалния формат. Тя е дете на същинската музикална реформация. Тя пречиства картината, изградила имиджа й, и се освобождава от онова, което е излишно. Тя открива в новото си Аз вътрешен смисъл и го свързва със своята орисия, идваща под формата на едно просто, но едновременно есенциално, „здравей”.

 

Други забрави, миналото остави!
Най-добрия избор в живота си направи!

 

Вече общувайки лице в лице с олицетворението на нейния личностен копнеж, Георгиева успява да навлезе в по-дълбоки води. Сякаш с реквизита на най-добрия избор тя най-сетне успява да даде знак за собственото си настроение, за отношението й към скуката на един полу-провинциален момък, от който пръска царско спокойствие. Тя намира неговото бездействие за пример на допотопно дело: само индивид с първосигнална система на обосноваване би изпуснал шанса, който му се предоставя. Препратката към миналото служи за отклонение от главния поток на мисъл, а метафората „живот” служи за назоваване на конкретния клуб (или бар) –  в който двамата се намират. Песента на Гери-Никол вече звучи, а той има само няколко секунди да избере какво иска да направи с нея.

 

Къде се губи до сега?
Къде си бил преди това?

 

Спонтанното развитие на случая оставя лека нотка на любовна дейност у човешкото съзнание. Четейки тези стихове, в ума на човек излизат образи на вървеж, на напредък и на положителен изход от ситуациата. Гери и нейният любим може би вече са се отдали на пламенни ласки, осветени от флуоресцентните лампи на диско подиума и оплитат нежните си думи, също вплитайки физическите им отражения. Тази асумпция не се въвежда чрез прякото уподобяване на въпросите с визуални образи; тази асумпция просто служи на изпълнителката да покаже едно спонтанно развитие, доста характерно и за нейни предишни творби.

Прегледно казано, в „Момиче като мен” поетесата Гери-Никол показва (и повтаря) само най-общото в настроенията, които изразява, показва се най-общото както в образите, с които тя си служи, така и в музикално-песенните репризии, към които тя лично прибягва. Впечатленията й от мъжкото внимание не са никак достойни за споменаване, чак докато тя не забелязва неговата компания. Едва тогава тя го слага под прицела си и позволява на белотата и светлината си да осветят неговата нощ. Тази нейна песен, както и всяка друга, се ражда със своя ритмика, със свое настроение и мелодично оформяне. Тези малки песни на Георгиева ни учат как да обичаме и да тъгуваме поради неутолен копнеж, поради тихото настъпване на истинността и поради острата изява на човешката воля върху тежката съдба на бедния и слабия.